"Написах тази книга, за да може да узнае истината Франция, моята родина, страната на свободата, правдата и справедливостта, но която политици и една продажна преса държат в пълно заблуждение."

"... Македония е почти изключително населена с Българи, въпреки че сърби и гърци настояват за противното ( 1917г., откъс от "Панславизмът и френските интереси" на прочутият ориенталист и историк D. Leger професор в College de France, когото учените от цял свят признават за свой учител по славянските въпроси). Техните претенции падат след безпристрастните констатации на етнографи, като Legeau, Kiepert, Kitich, Grigorovitch, Hilferding, Makenzie. След като Сърбия видя, че и са отнети според Берлинския договор Босна и Херцеговина, на някои нейни държавници им дойде наум да търсят компенсация от към Македония и тогава те започнаха да твърдят "съществуването на сърби в тази страна, населена изключително от Българи".Истината ме задължава да кажа, че преди войната, когато се преминаваше през Македония, човек срещаше Българи, а не сърби. Това заяви от своя страна на 7 февруари 1927г. на научна конференция за социални и политически науки в Париж бившия военен кореспондент на Балканите на в-к "Journal""(стр.53)

"... В 1918, когато стана сръбска провинция, Македония имаше повече от 700 църкви, параклиси или манастири, обслужвани от близо 900 духовници; 86 гимназии и прогимназии с 2800 ученика, 460 преподаватели, 556 първоначални училища с 33 000 ученика и 850 учители. Църквите притежаваха- в стари ръкописи, златни предмети, статуи, икони, фрески- ценни богатства дело на 1000 години македонска култура и мисъл.
Черквите, манастирите и училищата бяха конфискувани; всички свещеници, монаси, преподаватели бяха прогонени, затворени или препратени в стара Сърбия. Събраните в църквите и манастирите богатства, на които самите турци не посегнаха бяха напълно разграбени.
В Скопие, Щип, Велез, в двайсет селища около тия градове, в областите около Охрид и Гевгели аз намерих в училищата сръбски учители, в черквите сръбски попове. Когато запитах последните какво е станало с тази и тази скъпа икона, тази и тази статуя, с тия и тия фрески, за съществуването на които бях осведомен, те ми отговаряха - всички, без изключение - "Отнесоха ги в Белград". ..." (стр. 88)

"... Нещо повече:Във всички гробища, във всички църкви на поробена Македония, по заповед на Белград изтриха надписите на Български, които се намирали в олтарите, по стените на постройките, върху гробовете; надгробните паметници са изпочупени, гробовете разровени.
В Скопие например повече от 40 тела са били изровени от черквата "Св. Димитър".- Какво ги направиха? - попитах сътрудника на г-н Йованович, който ме придружаваше при визитата в черквата и ми разказваше това.- Хвърлиха ги във Вардара - ми отговори.
Във Велез Българските офицери, загинали при последните сражения по време на френско-сръбската офанзива през септември 1918г., били погребани в старата църква "Св. Панталеймон". Те били изровени от сърбите и остатъците им хвърлени в каналите за градските нечистотии.
Видях известни гробища в Щип, Градско, Куманово, Скопие, Радовист, Криволак, Велез, Кратово, Охрид - където всички надгробни паметници бяха разрушени, имената и надписите на Български език изличени с удари на чук, църквите разрушени, надгробните плочи махнати и изпочупени. Тия места за покой приличат на развалини ..." (стр. 89)

"- Представете си, четиринадесет от приятелите на Мина дошли ергени в Кратово, не намират жени да се оженят. При все това жени не липсваха, вследствие на факта, че половината от мъжете бяха забягнали или лежаха в затворите, но никоя не искаше сърбин.
- А! Това не трая дълго. Една неделя Мина събра жените от градчето и каза на приятелите си да избират. Те взимат 11 жени, чиито съпрузи бяха минали в България. Жените крещят, че са вече омъжени.
- Аз разтрогвам брака ви! – каза Мина. Въпреки това те отказват, а също отказаха и трите млади момичета, които бяха избрани.
- Тогава Мина ги привърза за масите, четирина­десетте, и те бяха бити от мъжете, които трябваше да станат техни съпрузи, докато загубиха сили да викат. После Мина ги предупреди, че ще повтори същото следваща неделя, и после всяка следваща неделя, докато е нужно.
- И това се повтори три последователни недели пред очите на цялото градче, докато казаха "да".
Мина повика един поп от Стара Сърбия и венчаха ония, които Мина в името на краля бе развел, а другите - веднага след това. като сватбен подарък всеки съпруг отнесе в къщи тоягите, с които току-що бяха си служили, всичките имаха деца. Една от разведените има две наведнъж!
Аз нямах време да отида да видя поручик Мина и съжалявам за това. Но често след тая юлска вечер, когато добрият г-н Николич във Велес ми разказа историята за женитбите в Кратово. аз си мислех за радостта, която са изпитали, след като са се научили единадесетте прокудени там, в България.
Изразих на Йованович възторга си от поручик Мина и съжаленията, че неговият пример не се следва масово.
- Но следва се! – ми възрази представителят на Прес-бюрото. – Нашите свещеници не се колебаят да венчаят веднага един военен или чиновник, който желае да се ожени за съпругата на някой забягнал. Само в Скопие и околностите му мога да ви наброя повече от 20 примера.
- Трябва ли жената да даде съгласието си?
- Слава Богу – ми отговори Йованович, смеейки се, - в Южна Сърбия не ни липсват орехови дървета, които правят да омекне и най – упоритата жена. В повечето случаи, обаче, те сами схващат задълженията си. И родените от тия бракове деца, чудно нещо, са почти винаги момчета, сърби сто на сто.
Аз видях в едно село между Велес и Щип една от тия "повторно омъжени". Тя играеше на прага на пор­тата си със сина на сърбина, едно хубаво дете на 3 – 4 години. Бе тъй нежна с него, че, познавайки историята й чрез своя водач – един югославянин от Хърватско – останах почуден. Споделих учудването си на френски с моя спътник. Информирана за мисията ни, младата жена се усмихна:
- Кажи му – добави тя, - че аз искам моят син да ме обича толкова, че самата аз, жива или мъртва, в деня на освобождението да насоча там, където тряб­ва, куршума на неговата пушка.
Сръбските колонисти, и в частност чиновниците, които успяват по добра воля или насилствено да се оженят за македонки, са предмет на предпочитание и специална почит. Белград вярва действително, че няма по – добро средство за сърбизирането от смесените бракове.
Йованович, Николич, Раданович, Шичич ме уверяваха в това, доволни от резултатите, които са последвали официалните инструкции.
Македонците, които разпитвах по тоя въпрос, именно във Велес, Скопие и Битоля, също и различ­ните съотечественици или френски протежета, кои­то срещнах в Македония, ми дадоха ясна представа за употребяваните методи и за успеха на тази "бракова сърбизация".
От многото случки, които ми бяха разказани, аз можах лично да проверя две.
Във Велес ми казаха, че дъщерята на един търговец от града — Грозданка Зафирчева — отказваща да се омъжи за един стар сръбски подофицер, чиновник в дирекцията на полицията, била изнасилена, после убита от него.
- Това стана в тая къща, която виждате там, до черквата – ми каза едно лице от Велес, чийто живот и тоя на близките му, ако сърбите знаеха, че той ме осведоми, не би струвал скъпо. - Грозданка, когато сърбинът я освободи, казвайки й, че сега тя ще има дете от него и ще трябва да се омъжи за него, го заплю в лицето. Тогава той извади револвера си и я застреля.
- И той бе подведен под отговорност?
- Не, господине, и вие бяхте седнали до него вчера вечер на терасата на хотела, когато разговаряхте с господин Матийо, френския инженер. А г-н подпрефектът заповяда никой да не присъства на погребението на Грозданка. Той също нареди нейният баща незабавно да заплати данъците си и понеже не можа, имотите му бяха отнети и той разорен.
Другата история се е разиграла в Скопие. Тя ми бе разказана на 14 юли в автомобила, който ме отвеждаше в Черна гора, когато моят "телохранител" ме чакаше пред френските гробища.
Директорът на полицията Арсо Попович решил да "посърби" едно от най – хубавите момичета на ул."Петър I", Гена Велева. Много пъти, извиквайки я под различни предлози в бюрото си, той се постарал да постигне това, но безуспешно.
Тогава решил да арестува г-ца Велева. В затвора, несъмнено, работите стават бързо и без усложнения.
- Този Попович - казваше информаторът ми (който не бе нито македонец, нито от техните приятели) – е най – мизерната личност, която досега съм срещал. Той желаеше всички жени, дори деца още, и ги имаше всичките, нещастните ! С терора, който упражняваше. Той бе достоен представител на своя шеф, Бана Жика Лазич. Не ме интересува кой предупреди малката Велева и как тя се справи с положението – не искам и да го зная – сигурно е, че когато Попович пратил да я арестуват, тя била вече забягнала. Телеграфират напразно на границата: тя я преминала. Попович позеленява от яд. Родителите на момичето и шест нейни приятелки заплатиха за нея: затвор, бой в продължение на седмици, глад, гащи за признания /гащи, измислени от г-н Лазич - настоящ министър на вътрешните работи – който в невъзможност затворника, който ги носи, мъж или жена да задоволява естествените си нужди/.
За жените особено това не е било никак забавно. Една от тях, когато я освободиха, бе надебеляла.
- Все пак... – казвам.
- Така е! – отвърна спътникът ми. – И как искате да бъде другояче?
- Когато пазачите на затвора или стражарите бият една жена, окачат я гола, с главата надолу, за да я бият по ходилата, или я поставят седнала на разгорени въглища, за да й улеснят признанията, както те се изразяват. О, да! Това съвсем не са светии! Имайте също предвид, че турците владееха Сърбия в течение на повече от 400 години. От всички племена, които бяха покорили, сърбите са тия, които най – добре възп­риеха отоманския манталитет. А пък турските зат­вори съвсем не бяха образцови и пашите, за да пречупят най – голямата съпротива на подсъдимите, употребяваха известни власи за куриозни работи.
Същата вечер един французин ми даваше за извършените мъчения върху бащата и интимната приятелка на забягналата, г-ца Донка Иванова, следните факти: бащата е бил обут цели 4 дни с "гащите за признанията" и получил на пет пъти 600 (словом шест­стотин) удара по ходилата и по дланите на ръцете, предварително изкиснати в хладка вода един час. Г-ца Иванова, окачена с главата надолу, е била бита с бич два пъти последователно – по кръста, корема и гър­дите – до изгубване на съзнание. Подложена после на наказанието със свещта, тя признала всичко, каквото са искали."

Анри Пози 1934 г.

Чел съм книгата на Анри Пози и я имам в библиотеката си!Всъщност това е още едно доказателство за българския характер на Македония!

Да и аз така мисля . В книгата има покъртителни истории , които карат кръвта ми да кипва .

Книгата е потресаваща. И най-ужасното е, че не само за нея знаят малко хора, а и за самите събития в Македония. Разпространете тази книга, нека всички отворят очи!