Без много шум тройната коалиция прогласува закона за създаване на Държавна Агенция за Национална Сигурност (или съкратено ДАНС). По същество „новата” Агенция е продължение на функциите на старата Държавна сигурност (ДС) в новите условия на пазарна демокрация и променен международен и геостратегически контекст. Тази формулировка се нуждае от известни пояснения, особено за тези, които избързаха със „затварянето на страницата на новата и най-нова българска история” или я забравиха, както и за младите поколения, които не проявяват особен интерес към нея, макар че за тях „бие камбаната”.

„ЩИТ и МЕЧ” на диктатурата

„Бившата” ДС беше сборище от шпиони, гавази, инквизитори и палачи. Или, както с гордост назоваваха себе си нейните копои, „Щит и Меч” на диктатурата на номенклатурата на БКП, установена и утвърдена „с решаващата помощ” на червената армия. ДС трябваше да смазва всяка организирана или индивидуална съпротива срещу сталинския режим и назначената от Кремъл колониална администрация в т. нар. Народна република България (НРБ). Тя осъществяваше тази си главна функция посредством въздигнатите в система тотално шпиониране, доносничество, неограничен произвол и насилие. Целта беше физическото или морално унищожение на противниците на „народната власт” вътре в страната и вън от нея. Концентрирайки в ръцете си огромна власт, ДС беше екзекутор на репресивната политика на върхушката на компартията: генерален секретар, политбюро и централен комитет. Те определяха целите, мащабите, вида и средствата на репресиите.

Планираният геноцид

Илюстрация на последните твърдения е издаденият на 27 октомври 1973 г. УКАЗ № 2379 на Държавния съвет на НРБ. Той е „Строго секретен от особена важност”, „не подлежи на обнародване в Държавен вестник” и е „подпечатан с държавния печат”. Указът е подписан от Т. Живков, който нарежда на своите копои от МВР, в чиято система ДС заема доминиращо положение „да обезпечат сигурността на страната при непосредствена опасност от нападение срещу НРБ или останалите членки на Варшавския пакт, като бъдат задържани социалноопасните лица, класирани в шестнадесет категории. „Задържаните да се изпращат и настаняват в съществуващите затвори за през целия период на войната”. Изчисляването на техния брой, както и на необходимата „жилплощ” в затворите не е нерешима задача, но точният отговор се съдържа в изготвените от ДС оперативни списъци, които продължават да са „класифицирана информация”. Дори един бегъл поглед върху категориите обаче доказва, че социалноопасните лица са стотици хиляди и може би над милион души. И понеже в затворите на НРБ пряко сили имаше около 50 000 места, то за останалите 950 000 по всяка вероятност е щяло да бъде разпоредено на мирчоспасовци, гоговци и газдовци да ги „настанят” на Магареца, Щурчето и Предела* или да бъдат предоставени за угояване на свинете от бившето ДЗС „Сталин”. Очевидно тук става дума за подготвян геноцид. Нито главен прокурор, нито съд повдигнаха обвинение срещу „председателя на Държавния съвет и на Държавния комитет на отбраната на НРБ” – Тодор Христов Живков, който вместо да бъде обесен с главата надолу като Мусолини или осъдените от Нюрнбергския съд, умря в леглото си, обграден от топлите грижи на семейството, реабилитиран от партийните си другари и обсипан с вниманието на „нашата окаяна журналистика”…